Щастлив баща на три деца съм. И имам право да кажа: децата са голямата лъжа на съвременната култура. Тя заблуждава младите за това, което ги очаква. За брака вече от години се говори без лицемерие, никой не се опитва да спести неприятните страни на съжителството с един човек - дори мисля, че се преекспонират проблемите и не се показват достатъчно добре плюсовете на това да имаш до себе си приятел, съдружник, секс-партньор, съюзник... много неща в едно.
Гледането на деца обаче се представя като нещо идилично, успокояващо, симпатично. Децата във филмите никога не се наакват, не крещят с часове - истерично и гадно, не те докарват до полуда. Детето - и особено бебето, е свещена крава. В резултат, когато човек се срещне с действителността, често изпада в шок, а в много случаи не намира сили да издържи и избягва. Трябва да се казва повече за това, за да могат бъдещите бащи и майки да бъдат подготвени.
Ще си позволя да опиша какво всъщност се случва. Не говоря само от свое лице, описвам своя и на приятелите си опит.
Най-страшната възраст е до 2 години. Не знам какъв садомазохист трябва да бъдеш, за да изречеш безумие от сорта на "не искам да пораства, да да прохожда, искам все така да си го нося и да контролирам нещата". Не, детето става приятно от 2 години нататък. Започва да говори и да разбира, прохожда, храни се само, все повече неща прави самостоятелно. Тогава вече наистина ти трябва бащински, педагогически талант, защото дотогава през повечето време си просто едно обслужващо лице. До заветните 2-3 годинки детето е една 24-часова грижа и тревога. Вашето бебе иска да ви каже нещо. Упс, пропуснахме да ви предупредим, че то НЕПРЕКЪСНАТО иска да ви каже нещо, само че вместо да говори, реве.
В упътването за потребителя е пропуснато и това: във всеки момент бебето може така да падне, да направи такова нещо, от което да умре, да стане инвалид и цял свят да ви сочи с пръст като лош родител. Не знам за другите, но моите деца като бебета непрекъснато си блъскаха главите в нещо. Защо точно главата, не успях да разбера - може би я ползват като детектор на твърдостта и опасността на предметите, а може би просто защото тя е несъразмерно голяма и тежка и се клати като голяма круша на тънък клон. За радост - и за да бъда обективен, от тези екливи съприкосновения някакси не ги боли или им минава веднага.
Относително спокоен си само когато твоето бебе е в кошара и спи. Дори когато спи, пак трябва да си нащрек - може да падне, може да го смачкаш, ако сте в едно легло. А от сутринта започва истинското мъчение.
Първото нещо, преди още да го видиш, го помирисваш. След като си измил лайната и пикнята, измил си и себе си, сложил си му чист памперс, облякъл си го - това са ужасно трудни и досадни занимания, защото то размахва крайници и се противи, но в никакъв случай не ти съдейства. Много рядко това е забавно. В повечето случаи те боли кръстът, изнервяш се зверски - няма баща, който да го издържи, без издайнически да се зачерви и нервно да занарежда в градираща интонация "Хайде де, Х А Й Д Е Д Е-Е!!! Храненето представлява омазване на току-що облечените дрешки. С наплюнчени и насополени ръчички, бъркащи в манджата, то се бърше в теб и в новите мебели. Не яде, а целият свят очаква от теб да го храниш добре и лекарката те гледа подозрително на контролния преглед, когато се оказва, че за месец не е натдало нито грам. Затова яденето е приоритет, с всички мазаници, които произтичат. Пожелавам ти жена с много мляко, процесът е хигиеничен, приятен и за двете страни и не ангажира бащата.
След яденето - най-добре се омитай на работа, не губи нито минута, защото адът тепърва започва. Жена ти е добра майка, дори се кефи на неща, които са отвъд търпимото за нормалния човек. Тя ще се справя цял ден с ревове, чиято причина ще отгатва с голяма точност - примерно, убива му чаршафчето, или се е напикало, или зъбките му растат, или има колики... причините никога не са видими и разбираеми за теб. Ако имаш нещастието да работиш от къщи, чакат те дълги часове рев, редуващ се с лазене между контактите, катерене върху UPS-а, за да се достигне стъкления шкаф и кристалните чаши в него. Разбираш колко неразумно много стъкло има вкъщи. Не е смешно - не беше и когато ти извади клавишите от лаптопа само за минута. За разнообразие бъркаме в печката и ядем пепел, вадим неща от боклука, непрекъснато някоя дреха му пада и остава голо, докато си дадеш сметка, че всъщност контактите не са толкова опасни, и може пък да не счупи чаша този път, а да стои по хартиените си гащи часове наред, е здравословно - нека се калява детето.
Детските крясъци довеждат теб и жена ти до лудост и започвате да си крещите един на друг кой е виновен, кой е по-мързелив и бозетговорен родител. Струва ти се, че жена ти само се крие в стаята си, а тя те вижда само легнал пред телевизора. Ти си съсипан, тя също. То също. От това ревът се усилва, тя отгатва, че е гладно. Мазаницата не е достатъчна, трябва да слушаш и Спок, който казва, че детето трябва да се учи само да яде. Как? Като го оставиш да пляска с лъжица в манджата, така че наскоро боядисаната стена заприличва на пълна гнус. Псуваш го на майка - жена ти се усмихва закачливо, но ти нямаш това пред вид.
Нервите ти преминават през сложен процес на едновременно изтъняване и закаляване. Стоиш спокоен в безумни ситуации и се нервираш от нищо.
На всички, които не са гледали бебета, заявявам: вас ви лъжат! Ако сте бавили племенничето си за 2 минути или са ви дали да го разходите за два часа, нищо не знаете. Забелязали ли сте как гостите се нахвърлят да гушкат бебето, но го държат не повече от 10 секунди? След това с изкривена усмивка го връщат на майката - то не стои кротко, не се гушка, а непрекъснато, ама непрекъснато мърда, иска нещо, бърка, дърпа, пъха, рита... Никой не може да издържи това повече от няколко секунди, а вие ще трябва да издеяните две-три години!
Ще видам един прост пример: опитайте да намерите ясна, детайлна снимка на разплакано бебе. Опитайте да намерите такава сцена в някой филм. Или в книга - описание на безкрайните хленчове на някое малко чудовище. Няма. Виждали сме най-класни актьори в усилие да прессъздадат сцени на гняв, семейни скандали се проследяват с всички тънки психологични нюанси. А естественият, без усилие постиган ефект на пълна отврат, който изригва от детето, когато плаче, е напълно пренебрегнат в изкуството. Навсякъде се тиражира образът на пухкавото, сладко бебче, което се е ококорило с кръглите си очета и разтапящо гука. Как може човек да не го пожелае! Какъв изрод трябва да си, за да избягаш от него! Запомнете: никой баща не бяга от сладкото си бебче, но много бащи и майки не изтърпяват и зарязват истинските си бебета - под една или друга форма - не издържат! Аз също го правя, но отговорно - намирам си работа.
Всъщност, когато плачат, нашите бебета са ужасно, отвратително грозни. Излъчват омраза, приличат на неприятни хора, от които категорично бихме странили, ако имахме избор.
Друг пример: случайно ли е, че всички, които могат да си го позволят, си наемат гледачка за детето? Дори кралски особи, които не ходят на работа и имат предостатъчно свободно време. Сигурен съм, че и Анджелина Джоли и Брад Пит имат цял отбор гледачки. Когато някой по 10-12 часа на ден върши черната работа, приятно е да изведеш нахраненото, измито и преоблечено бебе на разходка и да се правиш на добър родител.
В заключение ще кажа, че в днешно време хората се уважават повече и по тази причина им е трудно да допуснат такъв тормоз върху себе си. Затова не правят деца, или само едно, колкото да се отчетат пред обществото. Трябва да се измислят нови форми на отглеждане на деца. Например, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО на всяка майка трябва да се прикрепи гледачка. Държавата ще плаща, защото тази майка ще бъде нормален човек, работоспособен, ще се съхрани семейството. Освен това, на всички млади хора трябва ясно да се каже, че гледането на дете е трудно. Няма смисъл да го крием от тях. Все едно да не им казваме за разводите, за рака или рецесията. Трябва ясно да им се каже, че гледането на малко дете е една от най-неприятните работи за вършене. Какъв е смисълът тогава да имаш деца? Продължаването на човешкия род? Глупости! Китайците са поели тази грижа отдавна, индийците също подхождат отговорно по въпроса. За да изтърпиш тези дълги две-три години, трябва да има нещо наистина значимо след тях. Има. И то е новият приятел, който се показва зад ъгъла. Рошавата глава, която се върти във всички посоки, все по-често започва да ражда смислени изречения от рода на "Най-обичам да папкам. Освен това обичам... нещо друго да папкам". Започваш да играеш карти и на жмичка, включваш го в махленския отбор по футбол, а жена ти си шушука с дъщерята някакви важни детайли от списание "Вещица". По-нататък вече е все по-лесно. Има кой да изхвърля боклука и да ходи до магазина, вече го догонваш на CounterStrike, после имаш нов колега във фирмата, и т.н. Това време имах пред вид, когато казах "щастлив баща".
